Кафене "Red"

Преди да отида в студиото за татуси се спрях да изпия още едно кафе. Поръчах си едно с течна сметана и се загледах през прозореца до мен. Дали не постъпих грешно като си тръгнах от Джесика?!? Не, разбира се, че не. Не трябваше да се заяждам с онова момиче, просто нямаше смисъл...Запалих една цигара и си тръпнах от нея след което издишах дима...Пред очите ми се мярна....Вероника? Да, тя беше...
- Рони...
Викнах я и видях как ме погледна отново студено....

След като прекарах ноща в един долнопробен хотел отидох в едно кафене. Бях доволна, че съм с елегантна обстановка, точно такава в каквато трябва да е едно момиче като мен. Когато изпих мокачиното, което бях поръчала се отправих към изхода, но чух някой да ме вика. Когато се обърнах забелязах, че това е Ник. Сега пък какво искаше? Сложих отново ледената си маска и го погледнах с злоба.
- Какво искаш Ник?
Попитах аз.

- Какво искаш Ник?
Попита ме тя и ме погледна някак...странно. Злоба ли беше това?! Само при мисълта, Вероника да ме гледа със злоба, всичко в мен се сви на топка.
- Моля те, не се дръж така с мен. Нека забравим онази вечер, да знам колко глупаво постъпих, но нека забравим за това. Знам, че не е толкова лесно колкото звучи и знам, че те нараних....
Гледах я със лице пълно със спокойство, но очите ми бяха пълни с чувства и най-вече страх да не я загубя...

Дали можех да забравя най-хубавата вечер в живота ми? А и дали можех да забравя ной-лошата и болезнена сутрин в живота си? Не мисля..
- А защо не забравиш, че съществувам? А така направих и вече не познавам Ник от детството си..
Казах аз и тръгнах, но Ник ме хвана за ръката.
- Съжалявам, но си имам и други задължения..- Казах аз.

Когато каза, че е забравила Ник от детството си, тъжна гримаса се изви по лицето ми. Тръгна да излиза от заведението, но я хванах за ръката.
- Съжалявам, но си имам и други задължения.
- Ще останеш ли в града...и имам ли някакви шансове да поправя всичко това?

Видях тъжното лице на Николас и сърцето ме сви. Беше ме жал за него.
- Виж, защо просто не се върнеш в Лондон? Заедно с мен, аз заминавам другата седмица. Не мога да стоя в този град вече. Задушевам се. Ако дойдеш може и да се опитам да ти простя.
Нямах търепине да се махна от гнусния Париж. Когато родителите ми ме попитаха, защото толкова скоро се връщам бях смъмрила едно " Просто искам отново да се върна при Тейлър". Те пиреха това с оглеми усмивки. Въпреки, че Тейлър ме беше зарязал знаех къде да го намеря и може би щях да оправя нещата.

- Знаеш, че не мога да се върна там...няма заради кой да се върна там.
Замислих се за момент дали не е момента в който ще моля всеки който съм наранил за прошка, но не можех. Исках да съм Париж. Не ме интерасуваше града или хората в него...е може би исках да остана заради Джес...Да, найстина исках да съм до нея. Това не трябва да го казвам на Вероника...-помислих си аз.
- Аз...искам да останеш...искам да сме като преди...И напълно наясно съм, че това никога няма да се случи. Ако решип да си заминаваш, моля те кажи ми преди да си изчезнала.
Направих няколко крачки към нея и я прегърнах леко...Ох...мамка му...Не трябваше, сега щеше да си получиш заслуженото...Не исках да я пускам но нямаше друг вариянт, отдтръпнах се и я погледнах извинително.
- Съжелявам...

Ник ем пергърна, а после ми се извини.
- Зашо просто не пийнем по още едно кафе за да си изясним нещата..
Казах аз и придърпах един стол. Маската на ледената кралица още стоеше на лицето ми.
- Ще забравя всичко това при едно условие..
Ник ме погледна в очакване.
- Повече никога.. никога не искам да споменаваш онази нощ. Дори при само една дума за това повече никога няма да ме видиш..

- Добре, съгласен съм...-усмихнах се плахо и седнах на стола пред нея.
- А сега...все още ли искаш да се прибереш в Лондон?
Нямаше да лъжа, че искам да остане в града, но не можех да я принудя за такова нещо, все пак си имаше личен живот.

- Да ще се върна..
Казах аз и сведох поглед.
- Ти си имаш личен живот и аз ен искам да ти преча.
Започнах да ис играя с гривната ми. Усещах погледа му върху себе си и потръпвах. Защо още имах чувства към него? Защо? Всичко това беше толкова откачено, че се побърквах.

- Ти си имаш личен живот и аз не искам да ти преча.
- А ти трябва да разбереш, че не ми пречиш и няма да ми пречиш.
Отпих от кафето си и запалих нова цигара...май много пушех а? И какво от това, не мисля да водя здравословен живот.
- Рони...ти си част то живота ми и винаги ще бъдеш...просто няма как да ми пречиш.

Всимко това беше толкова мило и сладко.
- Добре нека забравим за случилото се и последната една седмица да си искараме както планувахме. Искам да ме заведеш за онзи парк за който ми говореше..
Казах аз и се усмихнах за пръв път от началото на срещата ни.