Болницата в Париж

Чувах някакви звуци.Някой викаше името ми.После се появи и тази проклета светлина и някой каза че съм будна.По дяволите бях в болницата, мразех да се събуждам в болници.Отворих очи и се огледах бавно.Ръката ми бе в гипс, а на лицето си имах някаква лепенка придържаща носа ми.Бях забравила за него.Надигнах се леко и видях в леглото до мен Джен.Тя все още спеше, или на мен така ми изглеждаше.А някъде след нея и Бони.Като се замисля, май тя най-малко го заслужаваше.Ами Алекс?Къде беше той?Потърсих го с поглед и го видях седнал на един стол между леглата им.Колко трогателно, а?той е толкова грижовен и мил!?Не ме карайте да се смея.Седнах в леглото и чак сега видях до мен да стои една сестра.
-Търсят Ви по телефона.-каза тя и ми го подаде.Взех го.беше майка ми, притеснявала се.Колко тъжно само!?Винаги ми се обаждаше когато се събудя в болница, нямаше смисъл да идва.не ми се виждаше логично, а и не исках да се чувствам виновно.Тя си имаше работа, не трябваше да я занимавам със себе си.
затворих и се обърнах към Алекс.
-Как са?-попитах аз без да го поглеждам, загледах леглата на момичетата.

-Хей не съм толкова лоша, нали знаеш?-засмях се аз.наистина харесвах иронията си, но май не й беше тук мястото.спрях за малко и сега го погледнах.
-Наистина, кажи ми.Как са?Особено Бони.Тя не бе виновна, но...-спрях аз.не знаех дори как да продължа.Отвих краката си и ги преместих така, че да се изправя.Направих го бавно и се завлачих към тях.Взех един стол стоящ до стената и го оставих до леглото на Бони като след него звучеше дразнещ звук от метал.

Опита хда отворя очи.Пред мен се появиха силуети.Едва ги различавах,но бях в съзнание.Какво беше станало.Мернах движещи се сянки отстрани около мен.Неможех да ги разлча,но знаех,че има някой.
-Къде съм-попитах с отмалял и тих глас.Едва чух думите ми да излизат от устата ми.Малко вероятно е и другите да ме чуят.Опитах се да стана от леглото на което лежах.Някаква болка ме прониза.
-Ааа-изпищях и легнах отново след което отнов оизгубих съзнание.

Бони се събуди за момент но после пак припадна.Изправих се, не можех да стоя в тази стая.задушавах се, не ми достигаше въздух.Излязох в коридора, отвън чакаха няколко полицаи и един доктор.Щом ме видяха се приближиха бързо.
-Как са те, докторе?-попитах аз без да им позволявам да ме попитат каквото и да било.
-Момичетата не са много добре.Едното има по-малко травми, ще се оправи, но другото...
Когато чух това "но" нещо ме втриса.По дяволите, ами ако наистина някой умреше?!
-Какво й е на другото момиче, и как се казва то?-почти изписках аз.Наистина се притеснявах, но не бях сигурна за кой повече.за мен или на нея?
-Другото момиче, Джейсън, е доста зле.може да има вътрешни травми, но не можем да сме сигурни преди да направим пълни изследвания...-един от полицаите го прекъсна.
-Щом вече се събудихте ще трябва да ви разпитаме.Като първо кажете ни какво стана.-сопнато каза той.май трябваше да им отговоря, все пак бяха полицаи.
-ами...аз съм виновна.-усмихнах се нахално-сбих се с Джен, после и с Бони, а после и с Алекс.
-Момчето?!-учудено отбеляза другия полицай.Засмях се, май да, сбих се и с него.
-Ъхъм- казах аз и кимнах-Може ли да се върна в стаята.Чувствам се...
-Трябва да Ви разпитаме-настоя първия, но аз вече се бях запътила към стаята и по-точно леглото.

Опитвах се да отворя очи но нещо не ставаше. Дали всичко беше наред? Как ли беше Бони? Къде ли бях аз? Опитвах се да се помръдна но напразно. След много опити най после си мръднах леко ръката но не можех да се събудя... О Боже! Исках да стана и да попитам какво ми е. Колко ли щях да лежа на това проклето легло? Исках да почуствам присъствеето на близък човек но... Дали бях сама? Имаше ли някои до мен? С много усилия си мръднах ръката отново. Не чуствах болка. Не чуствах нищо...

Влязох отново в стаята.Алекс вече събираше нещата на момичетата.Бони бе будна, май щеше да си тръгва.ами Джен?Тя беше отворила леко очи и двама санитари я слагаха да седне в инвалидна количка.не беше много добре че да ходи сама, но май можеше да си ходи.Реших да се махна от стаята и да ги оставя, исках да изпуша цигара, но тази нощница не ми допадаше.Взех дрехите си и отидох да се преоблека в една съседна стая.излязох навън, подпрях гърба си на стената до входа и запалих цигарата си.Устните ми я засмукаха и аз издишах отровния дим.изпуших една, две, три цигари и накрая от вътре излязоха алекс, Джен и бони.Бони и Алекс ходеха, а Джен я бутаха в количката.Бе се по съвзела, но не чак толкова че да ходи.Хвърлих фаса на земята и го настъпих като издишах поредния облак дим.Тръгнах към тях, исках да се извиня на Бони, но дали щеше да е правилно?Спрях се на няколко метра и ги загледах.Проследих ги с поглед как си тръгват и след като ги изгубих поех по своя път.исках само да се прибера и да заспя.Имах голяма нужда от сън!

Линейката дойде светкавично бързо и парамедиците грабнаха Джесика. Хората които се бяха събрали бред клуба преди няколко минути вече бяха около мен. Единия от лекарите попита дали някой ще се качва в линейката заедно с нея и аз се качих по най-бързия начин.
- Обичам те и няма да те пусна...обещавам, че ще се оправиш...
С лявата си ръка хванах нейната и я стиснах леко, а с дясната започнах да я галя по челото, като пръстите ми едва я докосваха. Не знам след колко време вече бяхме пред болницата и всичко около мен се завъртя като във вихър. Няколко доктори поеха нещата и я заведоха зад някакви врати. Една сестра се приближи към мен и ме повика в една от стаите след което започна да ми превързва рамото. След минута-две се върнах в коридора и видях как изнасят вещите на Джес...видях мобилния телефон и го грабнах....Джен....Ето я .
" С Джесика претърпяхме инцидент в колата....в болницата сме и тя е зле..."
Набързо написах информацията достатъчна да разбере, че съм сериозен и натиснах бутона с надпис "Send". Извадих моя телефон и звънах на Вероника...
- Ъм...здрасти...Аз...ами ако няма проблем...би ли дошла в болницата...случи се нещо.
В следващите минути никой не се появи и аз се отпуснах на стената...сложих ръце на колена и подпрях глава на ръцете си.

Ник ми се обади и ми каза бързо да отида в болницата. Усетих в гласа му болка.
- Какво се е случило? Ало.. ало Ник.. - Не получих отговор. Връзката беше перкъснала. Обялкох си бързо едни дънки и блузка и си хванах такси. Не след дълго бях в болницата.
- Какво искате госпожице?- Попита ме жената на рецепцията.
- Аз търся едно момче, името му е Ник..
- Пациент ли е?- Попита любезно жената.
- Аз не съм много сигурна, сигурно е пристигнал преди малко.
- Преди броени минути доведоха една жена на име Джсика исгурно ив се е обадил пирятеля и.
- Да той е.. - Жената ми посочи едно момче, което до сега не бях забелязала. Това беше Ник. Той стоеше там и плачеше. Изглеждаше точно както когато беше катастрофирал с брат си. Изтичах до него.
- Ник какво се е случило?- Попитах аз и го хванах нежно по ръката.

- Ник какво се е случило?
Видях Вероника и веднага я издърпах в прегръдките си. Тя беше толкова добра...а аз постояно се провалях. Какво бях направил на съдбата, че така ме наказваше?!? Сълзите ми спряха и отпуснах хватката си. Рони седна до мен, но не пускаше ръката ми, за което й бях благодарен.
- Аз...аз съм глупак. Пол се върна...и искаше да се върна в групичкара му, но за да откажа и да ме остави на мира, трябваше да се състезавам с него...Бях пиян и....Мамка му...накарах Джесика да се качи в колата...и тогава...състезанието вървеше по план, докъто аз не реших да се направя на велик....колата се преобърна и сега...сега...сега Джесика е зле...
Бях се втренчил в плочките пред мен и не поглеждах Вероника...този път гласът ми не беше арогантен или ироничен...беше тъжен...пречупен и...мъртвешки...глас на един мъж, които е на прага да загуби всичко...

Пол? Пол се е върнал? Този негодник аеко ми паднеше щях да го потроша. Винаги, когато тъкмо Ник е щастлив той се появява и проваля всичко.
- Тя ще си оправиш, ще видиш..- Казах аз и го погледнах в очите. Ник беше съкрушен. Ами ако сега изгубеше Джесика какво щеше да прави?
- Искаш ли да се обадя на вашите?- Сметнах да редно да го оппитам. Не исках да е сам в този момент. Знам колко е трудно да изгубиш човек, който обичаш.
Не исках Ник да минава преминава през това, той беше толков добър и не биваше това да му се случва.

- Не...никой в Лондон не се интересува от мен или какво се случва с мен...няма да им досаждаме.
Ето отново, вкарвах ирония, дори и в такъв момент, аз не можех да се сдържа. Тишината ни обгърна за няколко минути, но това не ми пречеше...изведнъж, в главата ми започнаха да се появяват картини от нощта от катастрофата с брат ми....По дяволите...всичко се повтаряше. Изправих се от земята и започнах нервно да крача пред Рони. Не знам колко време се измина, но на мен ми се стори като цяла вечност.
- Близките на Джесика Уд?
Мъж на средна възраст с папка в ръце се появи и започна да се оглежда.
- Да...аз....как е тя?-побързах да кажа и се приближих към него.
- Здравейте...не искам да Ви лъжа и да Ви заблуждавам. Бъбреците на госпожица Уд отказват...Едниствения вид лечени е чрез бъбречната трансплантация. Това е животоспасяваща операция по присаждане на бъбрек у пациенти в терминален стадий на бъбречно заболяване. Присаденият здрав бъбрек изцяло поема функцията на двата болни бъбрека. Тя вече е в списъка за чакащи...
Доктора ми разясни нещатата и на мен ми трябваше минутка да усмисля всичката информация.
- А...какъв е шанса да намерим донор?
- Не много голям...Джесика е с кръвна група "AB", а тя не е често срещана.
"AB"...аз не бях ли същата група?!?
- Ъм...Искам аз да съм донора и...мисля, че кръта ни съвпада.
Доктора каза нещо на сестрите около нас и те ме помолха да ги последвам. Обърнах се към Вероника и се усмихнах леко. Влезнах в лекарски кабинет и две момичета започнаха да ми взимат кръв и да задават въпроси като например дали съм бил болен от хронични болести, СПИН, хепатит и други.
След половин час, явно бяха свършили с всичките си процедури и помолиха да се се върна в чакалната.
- Извинете...исках само да попитам...Джесика...тя...в съзнание ли е в момента и мога ли да я видя...поне за момент.
Доктора беше на път да ми откаже, но се отказа и поведе напред. Бързо се облякох с зелената пристилка и когато влезнах и видях Джес...всичко в мен се сви от болка. Гледката беше потресаваща...най-различни тръбички излизаха от нея, а лицето й беше бяло като тебешир. Приближих се към нея, но не я докоснах...страхувах се дори да я докосна.
- Джес...ти ще си добре...ще се оправиш...заклевам се, че ще се оправиш.
Целунах челото й и нежно с пръст, погалих лицето й. Лекарят се върна и каза, че трябва да я оставя сама. Бях готов да споря и да искам да остана, но явно нямах никакво право. Върнах се при Вероника, а тя погледна дясната ми ръка, от където взеха кръв.
- Тя се нуждае от бъбрек. Дадох кръв...мисля, че с Джесика сме една и съща кръвна група...ако всичко съвпада и е наред...ще й бъда донор.

Усещах собствения си пулс, беше толкова силен, че заглушаваше всичко.Опитах да отворя очи, но не ставаше.Чувах нечий глас и усетих присъствието на собственика му, а минутка по-късно разбрах, че това е Ник.Исках да се усмихна, но не се получи и въпреки това сега се чувствах по-спокойна.Усетих устните му, не исках да се дръпва.Исках да мога да го погледна, дали сега плачеше за мен?Ами ако и той не бе много добре?исках да го видя, да разбера как е.Не ми пукаше какво ще стане с мен, но трябваше да знам как е той.Каква ирония, аз съм на леглото и не мога да помръдна а все пак се интересувам от него?!По дяволите не ми пука, искам да се събудя.Поредния опит да стана се провали и чух как вратата се затваря.Всичко отново утихна и онзи ужасно дразнещ пулс се върна.исках да спре, имах чувството, че ще полудея.Това туптене ме побъркваше!Защо всички си тръгнаха, не исках да ме оставят сама.Който и да е, моля ви, някой да се върне!Нищо...никой не влезе, отново останах сама с мислите си и се отпуснах на леглото. Изведнъж дразнещия звук от пулса ми намаля и съвсем затихна.След минутка някой връхлетя в стаята и чух виковете на доктора и отговорите на сестрите.Бавно оставах сама в стаята и вече не чувах дори крясъците на околните.Отново в затвор със себе си!Мразех го!

- Хей...как е "сладкишчето"...
Този гаден и непоносим глас...целия нстръхнах когато го чух. Как имаше смелостта да дойде тук...
- Изчезвай...-тихо казах и не го погледнах.
- Никс...Беше хубаво нали...адреналина...усещането, че си...Бог на пътя.- продължаваше той.
- Бог...това ли е да си Бог...да причиняваш...Махай се Пол. Не искам да те виждам повече. Никога повече не искам да виждам кривото ти лице.
Приближих се към него и го бутнах назад, с едната си ръка.
- Хм...съжелявам, но както знаеш, това се приема за моя победа...тоест, сега си ми длъжник за три състезания по мое желание.
- Добре...ще се състезавам...ще си изпълня дълга, но сега се измитай от тук...
Усмихна ми се арогантно и тръгна към изхода. Точно мислех да се отпусна на стола до Вероника когато всички доктори около мен започнаха да бягат към стаята на Джес. Какво по дяволите ставаше...?!? След няколко минути лекарите излезнаха от стаята й...
- Какво става?
- Щяхме да я изгубим...състоянието й е много сериозно. В един момент може да си говори с Вас, но в другия да я няма вече.-лицето на доктора беше съвсем сериозно и глъсът му потвърждаваше тезата си.
- Трябва да влезна до нея...моля Ви...
- Добре...влезте. Сестрите казаха, че са се обадили на родителите й...
Разреши ми да влезна за по-дълго време. Взех един стол от ъгъла на вратата и седнах до леглото на Джес.
- Хей...красавице...дръж се моля те.
Опитах се да бъда уверен и спокоен, но в края на изречението, гласът ми трепна.
- Ти ще се оправиш, чуваш ли...ще се оправиш

След момент отново чувах, онзи прекрасен глас, който не исках никога да се маха от там.думите му ме караха да се чувствам спокойна, макар да се намирах на леглото в болницата.Дори май му вярвах.Мислех че наистина ще се оправя, но...дали наистина щеше да стане така?Бавно отворих очите си и видях лицето му.изглеждаше толкова...толкова..изстрадал.Исках да го прегърна, но едва движех клепачите си, та камо ли тялото си.Ръката ми потърси неговата и скоро я срещна.Исках да бъде близо до мен, но май трябваше да се задоволя само с ръката му.Тъжна усмивка се разля по лицето ми и усетих горчивина в устата си.Стиснах очи и само след секунди отново ги отворих.устните ми бавно се разтвориха и от тях излезе по скоро шепот, отколкото думи.
-Ник...аз...съжалявам.-не успях да продължа и преглътнах тежко.Все още имах онова гадно чувство, но сега го пренебрегнах и отново погледнах Ник.Май имаше нещо да ми каже...

- Не, Джес...недей...не говори. Пази си силите...Виж..аз толкова съжелявам...знам, че бях идиот и не трябваше да ти казвам да се качваш в колата. Извинявай за всичко, което съм ти пречинил...
През цялото време й се усмихвах, но някяк тъжно и измъчено. Тя тръгна да казва нещо, но не й позволих. Устните ми се докоснаха едва до нейните и след броени секунди се отдръпнах.
- Обичам те...и ще направя всичко за да се оправиш. Чуваш ли...няма да те пусна.
Вдигнах ръцете ни, които се бяха вплели и целунах нежно, нейната..
- Спокойно...всичко ще е наред...още малко и болката ще спре...обещавам ти.
Не исках да й казвам за операцията и за това, че може би аз щях да съм й донор, защото знаех, че ще се притесни. Доктора влезна и погледа му се спря върху мен.
- Имаме пълно съвпадение на кръвта. Джесика...извади невероятен късмет, имаш си донор.
Погледа на лекаря се спря на моя и ми намигна. Сърцето ми трепна...знаех, че Джес ще е добре. Трябваше да вярвам в добри край.
- Сега ще трябва да оставим госпожица Уд на спокойствие. Николас...хайде оставете е да събере сили за утре.
За пореден път я целунах леко по челото и излезнах навън с доктора.
- Не може ли операцията да я направите сега, защо ще чакаме чак до утре?-попитах аз, веднага след като излезнахме в коридора на болницата.
- Не..не можем. Трябва да сме сигурни, че Джесика ще издържи операцията и, че тя ще е успешна. Спокойно...всичко ще мине по план.
Той ме потупа по рамото и тръгна към другите си пациенти. Аз се върнах при Вероника и седнах до нея.
- Благодаря ти, че дойде.

Ник се върна при мен. Не можех да стоя мирно, той беше съкрушен, а аз не можех да му помогна.
- Няма проблеми- казах аз и го пергърнах.
- Тя как е?- Попитах аз, а Ник се стегна. Не ми отговори, което ми говореше, че е зле. В този момент една мисъл ме разтресе. Спомних си катастрофата с брат му и как тогава единия му бъбрек беше спрял да функционира. Тогава наистина всички бяхме потресени, но с течение на обстоятелствата Ник е оправи. Ами ако пак стане така? Тогава Ник щеше да умре. Ник или Джес? Аз бих избрала Ник на сто процента.
- Ник, нали знаеш, че ако дадеш бъбррека си на Джес има опасност на твоя живот?

- Да, знам. Аз я докарах в това състояние и ако трябва да бъда честен...предпочитам да направа нещо правелно като я спася.
Не трябваше да се сеща за това...всичко щеше да е наред нали?!? А ако нещо се объркаше с мен...поне щях да знам, че Джесика е добре...а това беше най-важното.
- Рони...ти трябва да си мълчиш за това...не казвай на никой. Моля те. Просто забрави за това. Искам да знаеш, че те обичам и съжелявам за всичко това, което ти пречиних.
Прегърнах я и след малко се отпуснах на стола.
- Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никой за това...

Бях като разпъната на кръс. Но ако нещо се случеше с Ник нямаше да си го простя.. Джесика нямаше да ми го прости ако узнаеше.
- Виж ще си мълча, но Джесика ще страда наистина много ако разбере, че си я спасил с риск. Пък и докторите могат да разберат..
Наистина беше така.
При операцията те щяха да ивдят отва нещо, този израстак или там както се наричаше.

- Каквото и да стане с мен...Джесика ще е добре...а това е най-важното.
- А колкото до докторите...преди да влезна при Джес, говорих с лекуващия й лекар. Казах му, че преди време съм имал проблеми...той ме обясни за рисковете...но все пак съм решил...ще бъда донор на Джесика дори това да е последното нещо което ще направя. Длъжен съм и искам да го направя за нея.
Преди можех да се съмнявах в чувствата си към Джесика, но сега бях сигурен, че я обичах с цялото си разбито сърце. Ако всичко минеше по план и ако Джес и аз бяхме живи и здрави...трябваше да...ъххх дори не ми се мислише, какво трябваше да направя, но беше за нейно добро...
- Рони...аз...искам нещо от теб. Искам да ми дадеш...Искам да ми простиш, за всяко едно нещо, което съм сторил и тп те е наранило...Знам, че може да искам много или, че ти се струва изключително смешно и жалко, но ми трябва...

Доктора влезе в стаята, както го бях повикала преди минутка.Исках да обсъдим това с донорството.Нищо не разбирах, през операция ли трябваше да мина?!Не си падах по операции и може би се страхувах.
-Искам да разбера за какво говорехте преди малко.Какъв донор?И защо Ник?-попитах едва едва аз и той седна до мен на леглото.Гласа му беше успокояващ, но пък новините му не.
-Имаш нужда от бъбрек.Ник е перфектния донор, но...ами просто е перфектния донор.И все пак има опасност и за двамата.Не искам да те лъжа, имаш право да знаеш...при него риска е по-голям и...по принцип не бих направил това, но той настоя.
-Какво искате да кажете?Няма да рискувам с живота му!не искам да го правя.не може да направите нищо без мое съгласие.-започнах да протестирам аз.не можех да допусна да стане всичко това.Нямаше да се съглася, пък ако ще и да не намеря друг донор.Нямаше да взема бъбрека на Ник, ако това застрашаваше живота му.
-Докторе, може ли..може ли да говоря с Ник?-попитах накрая аз и загледах към вратата.
-Да, добре, но...не искам да прекалявате с емоциите.Трябва да те пази за операцията.-усмихна се той, мъчейки се да ме развесели, но това не ставаше.
-Няма да се оперирам, ако живота му е в опасност!-настоях аз и доктора бързо излезе навън.Скоро вратата отново се отвори, беше Ник.Устните ми се свиха в усмивка, толкова се радвах да го видя пак.Сега нямаше да го пусна толкова лесно.

Вероника започваше да говори, когато лекаря се появи и ми каза, че Джесика ме е повикала. Влезнах по най-бързия начин в стаята й, а тя ме посрещна с усмивка на лице.
- Хей...Как си...
Приближих се към нея и се надвесих над лицето й. Беше толкова крехка и малка...умирах си от желание да я предърпам в ръцете си и никога да не я пусна...да я целувам, докъто не остане без дъх...Обичах я повече от мен самия си, това щеше да докаже и операцията.

Той се приближи към мен, но усмивката ми застина и сега бях по скоро ядосана.
-Ти нормален ли си?Как ще ми ставаш донор, когато самият ти не си добър?!-попитах аз и го погледнах тъжно.Ами ако наистина му станеше нещо?!Нямаше да го позволя!
-Няма да се оперирам, ако има дори и малък риск за теб.-пророних тихо аз, исках поне малко по-силно, но сякаш не можех.представих си какво ще стане, ако той наистина се жертваше заради мен.Как щях да живея после?Една сълза се търкулна надолу по лицето ми, но нищо друго не я последва.Вниманието ми отново се насочи към Ник, когато започна да говори.

Мамка му...не можеше ли да си държи затворена тази лекарска устна. Защо по дяволите й е казал?!? Видях, че сълза се спусна по лицето й и бързо я изтрих...ръката ми отсана на лицето й, а пръстите ми погалиха мястото по което сълзата се бе търкулнала.
- Джес...трябва да приемеш тази операция разбираш ли...Аз трябва да ти бъда донор и ти ще се оправиш, не мога да позволя и ти да...и ти да....Ти ще живееш. С мен или без мен, ти трябва да продълбиш живота си.
Не можеше ли да разбере какво значеше за мен? Защо не разбираше колко я обичах...Моя живот не струваше нищо пред нейния и бих дал всичко да я запазя жива. Знаех, че шансовете не са големи за мен, но знаех, че нейните са значително по-високи.
- Моля те...приеми операцията. Погледни ме.- усмихнах й се и профължих тихо.-Обичам те! Обичам те повече от всичко и бях глупак, че не ти го казах първи, а чаках ти да ми признаеш, защото ме беше страх. Джесика, ти трябва да приемеш моя бъбрек...