Болницата в Париж

Сърцето ми се късаше, но нямаше как да му откажа.Толкова бях щастлива, че беше готов на всичко за мен, но можеше ли да се съглася просто така...?
-Не мога да кажа да Ник, нали знаеш?Не мога да го направя.Не искам да рискувам живота ти.За това си бях сама виновна, не искам да правиш това...
-започнах аз, но не успях да продължа.Беше ми достатъчно трудно да го кажа когато съм си наред, а сега и всичко това... беше ми толкова мъчно, че го карам да се чувства зле.ха какво тъпо чувство на вина когато аз съм на леглото, чакаща за бъбрек, а той плаче до мен.Аз ли съм виновната?Защо тогава се чувствам така?

- Край на разговора Джес. Не искам да чувам повече откази. Ти ще живееш ясно ли е? Няма да умираш в близките години, а ще живееш прекрасен живот.
Гласа ми беше вече значително по-сериозен, но не спирах да я гледам със съжеление и любов. Трябваше да я убедя, че всичко ще е наред...нямаше да й позволя да каже "не" на операцията и да умре заради проклетата ми грешка.
- Ако се бях замислил поне за секунда какво правя, никой нямаше да стига до това положение. Не ми казвай, че не съм виновен, защото знам, че аз съм най-виновния. Явно не съм си научил урока и отново изгорих от грешките си. Сега моля те успокой се и си почини, трябва да събереш сили за утре...Искаш ли да остана тази вечер при теб?

Усмихнах се горчиво, не можех да му откажа.Най-малкото, щеше да му нанеса ужасен удар.Дали не е станало същото с брат му?Тогава щях да го довърша...не че сега нямаше такава възможност но...
-Добре, добре.Ще го направя.Но...няма да те оставя да умреш.Няма да го позволя!И двамата ще се оправим,...нали?-прошепнах едва аз и отново погледнах към очите му.
-Отивай си, не ти трябва да стоиш тук.-поредната усмивка и погледнах към вратата.
-Почини си, утре ще се видим...но не само на операционната маса, нали?-попитах тъжно аз и отново го загледах.Исках да го целуна, да го прегърна и никога да не го пусна.Но пък не исках да го задържам при себе си...

- Не мисли за утре...става ли? Отпусни се сега и сънувай нещо красиво и успокояващо. -пошегувах се аз и се приближих към нея.
- Благодаря ти, че прие.
Целунах я, но внимавах да не я нараня...устните ми се задържаха на нейните за малко по-дълго време от обикновено. Устните ми я дариха с нежни ласки по всеки милиметър от лицето й. Отръпнах се от нея и с усмивка казах...
- Хей...не се притеснявай...всичко ще е наред.
Тя ми кимна и аз излезнах от стаята й. Не трябваше да й давам напразни надежди, най-малкото защото не бях сигурен какво ще стане с мен.
Върнах се при Вероника, която ме гледаше със съжеление, седнах отново до нея и се отпуснах на креслото.

Стоях нервно в коридора. Чувствах се толкова безполезна, че ми идеше да удуша някой. Вече бях изпила 3 кафета и главата ми бучеше. Когато Ник излезе го погледнах със съжаление.
- Какво каза за операцията?
Попитах аз и седнах до него.
- Съгласи се - Каза той ледено.
- Това е..- Не можех да намеря точната дума. Оставих изречението недовършено, защото просто не знаех, коя дума да използвам.

- Това е...добра новина.
Погледнах към нея и хванах ръката й.
- Съжелявам, че се държах като идиот. И ти благодаря, че беше толкова добра и мила приятелка през всичките тези години.
Усмихнах й се тъжно и стиснах ръката й леко. Дали разбираше, че това може би беше последния ни разговор. Засмях се горчиво на ум и си спомних как като малки си обещавахме, че ще сме завинаги приятели.

Нсатана неловко мълчание. Стояхме така минута и накря казах.
- Ник аз ти прощавам..
Казах аз и го погледнах с сълзи в очите.
- Много те обичам и винаги ще е така, помни винаги..
Прегрънах го силно и леко го целунах по бузата.

Нещо ме влечеше към болницата имах лошо предчуствие. Там намерих онзи глупак Николас и едно момиче.
- Какво е станало? - ги попитах като се приближих до тях.

- Благодаря ти.
Облегнах се назад, а Вероника се облегна на гърдите ми, а ръцете ни, вплетени една в друга. Пулса ми се успокояваше малко по малко и малко усмивка излезна на лицето ми. И представа си нямах защо, може би полудявах или беще защото бях сигурен, че Джесика ще се оправи. След като ме приживееше щеше да си намери някой който да я обича, и който да допада на Джен. А Вероника да се върне в Лондон и да се омъжи за онова момче...
- Рони...става ли ако...ъм...се случи нещо с мен...би ли отишла при родители те ми и...ъъъ...не знам какво да има кажеш...просто ги информирай какво е станало и...кажи им, че съжелявам за това което им пречиних.
- Какво е станало?- чух някой да казва и видях Джен.
Изправих се, но не се приближих към нея.
- С...с Джесика претърпяхме инцидент. В момента си почива за операцият, която ще е утре. Състоянието й беше сериозно, но докторите го сабилизираха.

- Обещавам - Казах аз и се отпуснах на гърдите на Ник. Този момент беше перкъснат от някакво момиче. Не ми приличаше на опвече от 25 годишна с дълга кестенява коса. Изглеждаше пиртеснена и ни попита какво става. Ник и обясни ситуацията, а тя ни погледна безизразно.
- Ник ще даде бъбрека си на Джесика.
Казах аз, а момичето премести погледа си върху мен.
- Впрочем аз съм Вероника, стара пирятелка на Николас.

Джен пое ръката на Вероника и продължи да ни гледа някак объркано.
- Ако искаш ще говоря с лекаря да я видиш...
Погледнах Джен в очакване на отговора й, но побързах да седна отново на стола до стената, защото вече силите ми бяха ма свършване и краката ми не ме държаха. Вероника ме погледна загражино и аз й се усмихнах съвсем леко. Сега знаех какво щеше да последва...Джен ще започне да ми крещи и ядосва...не, че не си го заслужавам, но...Поех си дъх и погледнах към нея с поглед пълен със съжеление...сега стените които криеха истинските ми чувства, бяха паднали и в момента бях истинския Николас Пейн...човекът който беше готов да върне времето назад дори ако трябваше да заплати това с живота си.

През главата ми минаваха толкова и различни мисли, че исках да спрат. Блъскаха се в мен и се разливаха като недовършени идеи, които съм оставила понеже са неприятни...а сега се връщаха. Отново и отново, всичко от което някога съм бягала сега ме застигаше и нямаше значение колко бързо бягам, всичко това накрая ме настигаше и поваляше на земята. Толкова го презирах, че бях готова да кажа че го мразя...и май наистина бе така. Всичко това бе толкова объркано и засукано, че вече отказвам да му търся началото и края. Нищо вече няма смисъл. Нито живота, нито смъртта. Дори не знам кое би ми се отразило по-добре, в момента бяха еднакво гадни.
Живот без него или смърт...отново без него. Защо всичко беше толкова сложно...бих ли преживяла факта, че живея неговия живот?Той лежи в ковчег, а аз нося черна изрязана рокля и свалям приятелите му, докато той жертва живота си само и само аз да живея...заслужавах ли го?Толкова ли ме обичаше или просто се чувстваше виновен. Искаше да изкупи грешката си, да поиска и получи прошка. Всичко това не бе заради мен, сега той виждаше брат си, не мен!Той лежеше в леглото и той се нуждаеше от трансплантация...не аз!сега не се жертваше за мен, сега просто си мисли, че щом не е успял да спаси брат си е длъжен да го направи поне сега с мен...
Аз наистина ли...?Мисля, че аз му правя услуга?Та той ми дава бъбрека си и би жертвал живота си заради мен, а аз казвам, че той е лошият?Той е използвача?Не!сега никой не е, и двамата сме в позиции, еднакво не харесвани, и двамата бихме предпочели да не се бяхме качвали в онази кола...
Защо го накарах?Защо ми трябваше да се състезава?защо всичко трябваше да стига до тук?толкова много въпроси...а отговорите им?Къде са те?Къде се скриха, по дяволите?!
Страхливци!Но не те, а аз!Те са точно там, пред мен, а аз ги поглеждам и подминавам. не искам да ги видя, защото те са грозната истина която не искам да срещна.
Тъкмо се реших да разгледам тези гнусни не довършени идеи една по една и тякой отвори вратата.Тъкмо когато бях преодоляла страха, някой пак ме спря.Очите ми бавно се отвориха и се насочиха към вратата, но ъгълът под който гклегах не бе най-подходящия и не видях кой стоеше и ме гледаше.по ндяволите, нека се приближи!

Джен каза, че трябва да звънне на някой и изчезна от погледа ми, след което Рони тръгна за кафе. Реших да надзърна в стаята на Джес...поне за малко. Отворих вратата съвсем малко и погледнах в стаята...мислих си, че тя ще спи, но грешах. Беше кръстосала вежди и гледаше към мен, усмихнах се леко и влезнах в ставата й.
- Хей...защо не спиш...знаеш, че трябва да събереш сили.
Приближих се към нея и я погледнах загрижено. Боже колко я обичах...тя беше...тя беше момичето в което се бях влюбил, а сега не можех без нея и не исках живот без нея.
- Ъм...Джен дойде, но каза, че трябва да говори с някой. Мисля, че извика наемен убиец за мен.
Пошегувах се и се засмях на плоската си шега. Посегнах с ръка към лицето й, но я върнах към тялото си, почти веднага. Беше толкова крехка и...малка в това болнично легло. Помислих си, че сега можеше да е в прегръдките ми...ако не бях се съгласил в състезанието...или не я бях накарал да се качи на проклетата кола...сега щяхме да лежим в леглото, тя заспала в лек и спокоен сън, а аз прехвърлил едната си ръка на кръста й, щях да я предърпвам малко по малко към мен.

Ник влезе и се приближи към леглото ми.Ръката му се спуна към мен, но се дръпна твърде бързо.Защо трябваше да го прави?защо се държеше така сякаш ще се разпадна ако ме докосне?защо беше толкова студен...или май прекалено топъл, а?
-защо се дръпна?-попитах сериозно аз, без да обръщам внимание на шегата му отпреде малко.исках да разбере, че не ми е приятно и няма да се спукам или разтеча ако ме целуне.защо толкова много ме пазеше, от какво всъщност ме пазеше?От себе си?не вярвам!или исках да не вярвам.а ако той вярваше...?по дяволите не исках да знам, трябваше той да ми каже.аз си бях същата, нали?

- Аз...страх ме е...че ще те наръня и то не само физически.
Усмихнах се, но в момента не ми беше до каквито и да е усмивки. Мразех чувствата си и най-много ненавиждах да ги изразявам. На кого му пукаше?!? На никой Ник, не се заблуждавай. Какво си мислиш, че ако умреш утре, един ден, тя няма да те забрави? Разбира се, че щеше да го направи...не можех да я карам да страда за мен винаги. Не исках да и пречинявам нищо, но дори сега го правех. Защо се променях? Преди нямаше да ми пука, че някой има нужда от живото спасяваща операция. Какво стана с мен, че това гадно и безразлично хлапе си тръгна....Но тя не беше просто "някой"...Това беше Джесика, за Бога. Знаех, че бих дал всичко за нея...обичах я и не исках да страда.
- Джес...искам да ти кажа нещо...в случай, че аз не се оправя и...и умра на операционната маса...искам да ме забравиш, да забравиш за мен и за нещата които преживяхме заедно.

Ама той сериозно ли?да го забравя, така ли?майната ти!Върви на майната си!
-какво по дяволите искаш да кажеш?-започнах ядосано аз, но май повече бях тъжна отколкото ядосана.Не исках дори да си мисли че може да умре.нямаше да го позволя.
-няма да умираш!Майната ти, няма!-продължих ядосано, но усетих как очите ми се пълнят със сълзи.не можех да преживея че той ще умре за да живея аз.Не беше правилно.това си беше неговия живот, трябваше ли да му взимам пламъка?Правилно ли беше да му отнемам правото да изкупи грешките си?

- Не, не...недей моля те. Успокой се...красавице, не се ядовай...Виж, трябваше да ти го кажа. Моля те пази си силите.
Приближих се към леглото, на което беше легнала и видях сълзите в очите й. С лявата си ръка ги избърсах нежно, много леко и внимателно обърнах лицето й към моето, а устните ми попречеха, на Джес да каже каквото и да е било. След минутка се отдръпнах от нея, но останах седнал на леглото, а ръката ми си играеше с един кичур от косата на Джесика.
- Мисля, че е време да сън...ще остана докъто заспиш...ако все още искаш да съм до теб.
И представа си нямах колко я бях ядосал и знаех, че като нищо може да ме изхвърли като един непотребен пес. Събрах повече позитивност от колкото бях способен и се усмихнах едва едва.

да не се ядосвам ли?ама той какво...?!
-Не ми говори!майната ти!Няма да умираш!Никой няма да умира!ако трябва няма да приема и ще изчакам друг донор, но ти няма да умираш!чуваш ли ме копеле мръсно?!Няма да ме оставиш толкова лесно!-започнах да викам, а от очите ми се стичаха сълзи.Болеше ме само при мисълта, а и обидите също помагаха доста.Не исках да спя, не и когато знам, че той вече е готов да умре за мен.и все оак, за мен ли го правеше или за да изкупи греха си?Искаше да поправи грешката и избра мен да го направи?защо ме караше да страдам тоолкова само с тези нищо и никакви думи?Никога не бих си простила ако умре заради мен!Никога!

- Защо просто не ме разбереш...Какво си мислиш, че на мен ми е лесно? Не, Джес не ми е лесно, но явно не си разбрала колко силни са чувствата ми към теб.
Станах от леглото и тръгнах към прозореца, бях с гръб към нея, за да не види мъката изписана на лицето ми. Защо просто не приемеше помощта ми?!? Какво по дяволите си мислише?! И защо беше толкова против това. Преди години, закъснях с брат си, но това не значеше, че виждам него, на мястото на Джес. Исках да я спаса нея, а не да поправя грешката си от преди време или да мисля, че съм я поправил
- Джесика...ти...няма да умираш. Разбери го един път завинаги. Ти няма да умреш, когато знам, че мога да те спася и след това да живееш собствения си живот. Да си щастлива или да търсиш щастието....Ти няма да умреш...

Какво по дяволите целеше сега?Щом му е тежко, защо просто не го признае.Аз също се страхувах, не беше толкова лесно и на мен.Щях да отнема живота му за да мога аз да живея?По дяволите и за какво щастие говореше той?Бих ли могла да съм шастлива без него?Можех ли да приема, че го лишавам от живот за да мога аз да съм щастлива?!не бях толкова лоша...нали?
-по дяволите Ник, да не си мислиш, че аз съм щастлива?!как бих могла да съм когато зная, че може да умреш за да живея аз?не съм толквоа жестока, Ник!-започнах аз доста сериозно.Той май не разбираше в какво положение ме поставя!той ли?аз бях тази на леглото, под завивките, която щеше да уре ако не беше той!защо въобще си мисляя че аз съм жертвата?аз ли бях наистина?По дяволите дори не знаех къде точно трябваше да се поставя!
-Ник, виж...не искам да с екараме сега.Искам да знаеш, че...обичам те толкова много....няма да умираш.Нито ти нито аз.хайде малко по весело, а?-усмихнах се тъжно аз и опитах да заменя тази негативна енергия с нещо по-весело.
-сам ли си в болницата?-попитах бързо аз.ако нямаше никой който да го чака отвън по-добре да си тръгне.Също имаше нужда от сън и нямаше да му отнемам поне него.опитах да се изправя бавно и успях да седна на леглото.не ми бе достатъчно, но пък беше по-добре.
-Ник...ела при мен.-потупах леко мястото до себе си.той се приближи бавно и седна там където до преди минутка бе ръката ми.прегърнах го силно и след минутка отлепих тялото си от негово доста внимателно.исках да съм максимално дълго близо до него.Чувствах се толкова сигурна и толкова...в свои води...
устните ми с еприближиха до неговите и го целунах нежно, исках да запазия този момент завинаги и всеки път когато искам да си го спомня, просто да вадя кутийката от джоба си и да я отварям.
отделих устните си от неговите и заговорих тихо, почти шепнешком.
-Жалко, не исках да си останем само с целувка по устата.-усмихнах с леко и отново го целунах.Не исках никога да спирам.Исках вечно да е до мен и да се чувствам по този невероятен начин.

- Сам ли си в болницата? - попита ме тя и ме повика до нея.
- Не...обадих се на Вероника и тя пристигна почти веднага.
Седнах на леглото и внимателно прехвърлих ръка зад нея, така, че да може да се облегне на мен. Устните ни се намериха след няколко секунди. Целувката беше нежна, но твърде бързо приключи...усмихнах й се леко и реших да остана за още един миг така. Ръкаъа ми галеше леко челото й, слезна до устните и продължи по врата й. Когато стигнах до ключецата й, настръхна и малка усмивка се изписа по лицето ми. Обичах да я катам да настръхва...обичах всичко в нея...и самата нея.
- Дори в момента си... просто неустоима, но...не трябва и не можем да прекаляваме с - целунах я и продължих - с...всичко това.
Продължих да я целувам около минута-две и й помогнах да си легне. Бях се облегнал на лакътя ми, а пръстите на другата ми ръка минаваха бавно по устните на Джесика.
- Обичам те...ти си единствената за мен...
Устните замениха пръстите ми, а след това се плъзнаха чак до едното й ухо...
- ...единствената...

Не исках да заспивам, но в прегръдките му и всичко станало наскоро, съня ме застигна и затворих очи.Знаех че ще щом заспя той ще си тръгне, затова се сгуших в него и го хванах достатъчно силно, че да не си тръгне...поне не сега.
-Обичам те-прошепнах аз и скоро вече сънувах.Знаех, че след момент вероятно ще излезе, но не можех да спра тази толкова силна сила.След минутки усетих как някой вика името ми.Беше доктора от вчера.Май днес бе денят на операцията.потърсих с очи Ник, но не го видях в стаята и се притесних до известна степен.
-след малко ще започваме.Искахме да направим последни изследвания.-усмихна се той и посочи сеструите зад себе си.
-Да, да.разбира се, но...искам да...Ник.Къде е той?-попитах притеснено аз и отново го затърсих из стаята, но него го нямаше.
-Спокойно, ако искате ще се видите малко преди операцията, но сега...-посочи с поглед една инвалидна количка и скоро се озовах на нея, запътила се към операционната.

Джесика заспа почти веднага след като се облегна на мен. Бях започнал да се унасям когато реших, че ще е по-добре да се изнижа от стаята й. Преди да тръгна я целунах по челото и предърпах завивките към нея.
***
На сутрента енда сестра дойде и ми каза, че потготвят Джес за операцията, трябваше и аз да направя същото, но не се сдържах и претичах по коридорите докъто не я намеря. Накрая я открих в една стая пълна със сестри, които и помагаха да се съблече.
- Аз...може ли да ни оставите за момент.
Попитах аз, а те ме изгледаха с поглед пълен с разбиране и ни оставиха сами в стаята.
- Ъм...аз исках само да те видя...
Приближих се до нея и седнах на леглото на което беше и тя. Усмихнах й се и се постарах да прикрия страха и чувствата си.
Вплех устни с нейните и впих ръката си в косите й.

-Ник...-прошепнах аз когато устните ми се отлепиха от неговите.уссмихнах се и го прегърнах силно.
-Искам да ми кажеш нещо...но честно.-казах сериозно оз и го пуснах като се отдръпнах малко.
-Имам ли много рани по лицето?-попитах съвсем сериозно, но това пак бе поредната ми шега
-Ако имам,.... не искам да отваряте кофчега ми.-завърших и обърканата му физиономия отново ме накара да избухна в смях.беше ми толкова смешно и бях толкова жалка в момента, че за момент смеха се замени със сълзи и не разбрах как Ник ме бе придърпал в обятията си.бях му толкова благодарна, че дори не знаех как да му кажа че е така.

- Недей...не мисли глупости.
Сълзите и се спускаха по лицето и аз се опитвах да избърша всичките. При вида й, моите очи също се напълниха, но нито една сълза не се спусна по лицето ми.
- Спокойно...всичко ще е наред.
Бях я стиснал силно в прегръдките си и не исках да я пускам никога...Само аз и тя...никой друг не ми трябваше. Тя бе всичко за мен...
- Кажи ми, че ме обичаш...искам да го чуя отново.
Усмихнах й се леко тъжно и изчаках да каже нещо. Всяка нейна дума беше дар за мен...и исках да чуя поне още веднъж, че ме обича...