Болницата в Париж

-не...ще ти го кажа след опеерацията.-усмихнах се тъжно и го прегърнах.Знаех, че може би това е последната ни среща, но не исках да се сбогувам.Може би това че имаме недовършени разговори би ни карало и двамата да се борим за живота си.Отново се сетих за възможността да живея, а той да излезе на носилка и не усетих как сълзите ми отново потекоха.избърсах ги внимателно, не исках Ник да ги усеща.Защо бях като онези лигави циври, които не знаят какво наистина е болка.Защо се държах така?Къде отиде онази гадна кучка от миналото ми?Къде се дяна, Джес?!
-Ник...нищо лошо няма да се случи, нали?-попитах едва едва аз и го загледах правоо в очите.там нямаше онзи обичаен за него блясък, сега имаше нещо наподобяващо тъга, мъка...
-всичко ще бъде наред.всичко ще бъде наред.-повтарях аз като че ли да го убедя, но всъщност убеждавах само себе си.исках да вярвам, че това ще мине и ще мога да се събудя още една сутрин до Ник, гледайки го как спи и очаквайки всеки момент да отвори сънените си очи и да ме погледне.исках пак да го накарам да ми направи закуска и да получа поне още една от неустоимо слдките му целувки...Исках никога повече да не се отделя от мен, да стои вечно зад гърба ми и да чувствам тази сигурност, която ме подлудява.искам да чувам как ми казва че ме обича и да знам че неистина го мисли.толкова много ли исках?Това много ли е?всеки го получава, а когато птичето кацнеше и на моето рамо, съдбата го застрелваше с въздушната си пушака.Шибаното птиче пада от рамото и повече не се качва там горе, колкото и трохи да му поднасям.стои долу и не помръдва!
Мамка му!Защо трябваше да гръмваш шибаното птиче?!Защо го уби?!Защо?!

Устните ми се допряха на главата й, но не я целувах. Да бъда с нея беше...като дишането, толкова лесно и жизнено важно. Настана тишина около нас, но тя не беше неудобна или неприятна, а напротив. Не знам колко време стояхме така, но не след дълго няколко доктора и сестри влезнаха в стаята, като ни казаха, че е време. Погледнах я в очите и се усмихнах чаровно, след което се приближих към нея и я целунах, задържах я в прегръдките си и вдишах дълбоко.
- Благодаря ти за всеки един момент, прекаран с теб...за всяка целувка, с която си ме дарила...благодаря ти, че беше с мен.
Не исках да я поглеждам в очите, но не издържах и видях отново най-плеяващия поглед, които бях срещал през незначителния си живот Докоснах с ръка, лицето й и след минутка излезнах от стаята й. Чувах гласа на доктора до мен, но не се заслушах в думите изречени от него. Реших, че най-добре ще е ако не мисля за операцията и за живота ни. Спомен от вечертта в която се запознахме, изплува в главата ми...напрежението което беше между нас когато тя каза, че е твърде рано...настръхналото й тяло под мен...момента в който разбрах какво значи за мен. Преживяванията с нея бяха толкова сладки и неповторими...трябваше да издържим операцията нали...?!? Трябва аз да съм до нея, когато има нужда от някой до себе си, трябваше да съм аз, този който ще я кара да изгаря от желание...аз, аз и пак аз...
Бях се отнесъл в мисли когато започнах да събличам дрехите си и казах, че ми трябва душ. След 20 минути стоене под врялата вода, стичаща се на малки капки по тялото ми, излезнах от банята и започнаха да ме потготвят. Не след дълго всичко беше готово и запътихме към операционната. Минахме по коридорите на болницата и когато видях Вероника казах на всички да ме изчакат за секунда.
- Всичко ще се оправи...
Прегърнах я силно и след секунда се отдръпнах. Хванах лицето й с двете си ръце и целунах нежно челото й. Всичко след това започна да ми се струва като сън...мъгляв и неясен. На масата ми биха няколко инжекции й след минута-две, загубих съзнание...

Очите ми се отвориха бавно и се огледах.надигнах се и осъзнах, че бях в болнична стая и за момент се опитах да си припомня всички събития случили се до сега.изведнъж се сетих за Ник, по дяволите къде беше той?!Станах бързо от леглото, но силна болка ме прониза и ръцете ми се увиха около кръста.Май операцията беше успешна..или поне за мен?Към мен се приближи доктора и помоли да се върна в леглото, но аз веднага му отказах.Исках първо да видя Ник, сега не можех да стоя тук без да знам как е той.
-Как е той?Къде е?-бързо казах аз и за малко да не падна от притеснение.Бях толкова напредната, че не можех да стоя дори на краката си.Той ме погледна с тъга в очите и аз преглътнах тежко.Той дали ...беше ли...???Сълзи се стекоха по лицето ми и се хванах за рамото на доктора.Стана ми зле..не можех да повярвам.Как можеше да е...дори не можех да кажа думата...
-Спокойно.Той е в другата стая.-каза доктора опитвайки се да ме накара да спра да плача.Още щом чух това и на лицето ми, облято в сълзи се появи усмивка.Исках да го видя още сега и не ми пукаше какво казваше доктора.Една сестра ми помогна да стигна до стаята и когато видях Ник да лежи на леглото се затичах към него.Ръцете ми обгърнаха лицето му и усмивката ми стана още по голяма.Въпреки това от очите ми продължаваха да се стичат едри сълзи, но сега бяха от щастие.
-Обичам те!Обичам те Ник!-казах аз през сълзи обсипах с целувки лицето му.

Операцията явно беше минала добре. Бях започнал да излизам от упокойка и да си връщам спомените за последните дни, часове и събития. Изведнъж чух някой да говори до мен и да целува лицето ми. Няколко солени капки *сълзи-предположих аз* паднаха на лицето ми и ме накараха да отворя очи. Погледа ми беше замъглен и неясен, но след секунди се оправи и виждах усмихнатата Джесика...но защо плачеше?!
- Обичам те! Обичам те Ник!
- Джес...
За Бога защо беше станала, трябваше да си почива??
- Ти..ъм..трябва да си в леглото...ела...
Приместих се й усетих режещата болка...Мамка му...как не я болеше?! Аз не можех да мръдна като хората, а тя дори беше станала...С болка или без, бях се приместил в края на леглото и направих място на Джесика да легне до мен. Доктора тръгна със строга физиономия към нас, но една сестра го спря и ни се умихна.
- Обичам те, красавице...
Изтрих нежно, сълзите споснали се, по прекрасното й лице, лека ленива усмивка се появи на лицето ми и предърпах Джес към мен. Сърцето ми биеше лудо в гърдите и бях толкова щастлив...тя беше жива... Не можех да сваля усмивката от лицето си, приближих се към Джесика и впих устните си в нейните. Не исках и нямеше да я пусна...винаги щеше да бъде в мойте прегръдки...само в мойте. Не след дълго прекратих целувката, не исках, но поне трябваше да дишаме. Още не можех да приема какво се беше случило...просто беше невероятно. Отново долепих устни до нея, но не я целувах...само нежни ласки даряваха врата й...лицето и устните й, а ръцете ми бяха се заключели за гърба й.
- Всичко е наред...нали?...Отново сме заедно. Само ти и аз...
Усмивката, която завладя лицето ми, беше пълна с надежда и беше истинска, което беше най-важното. Сега всичко щеше да си дойде на мястото нали?!

Всичко беше толкова..толкова...нямах дори думи с които да опиша как се чувствах.Не можех да повярвам, че и двамата бяхме добре.Не че исках да не е така, но честно да си кажа, надеждата ме бе напуснала.Не исках да съм черногледа, но не вярвах че сега ще го прегръщам.Беше ми толкова приятно, че сега можех да го целувам колкото си исках.Устните ми шареха по неговите и не успявах да сваля усмивката си, също като него.Бях толкова щастлива, никога не си бях представяла, че ще съм благодарна че съм жива.
-Аз и ти, Ник, аз и ти.-усмихнах се аз и го целунах страстно, сякаш не го бях виждала от цяла вечност.Май наистина много го обичах...
-...повече никога не ме оставяй, никога...-пророних тихо аз и зарових главата си в гърдите му.притиснах се още по силно в него.Усещах болка, но просто я пренебрегвах, не можеше да ми развали момента.това беше нещо, което никой нямаше право да ми вземе!Никой!

- Няма, никога повече няма да се разделим...обещавам ти.
Тя се сгуши в мен, а аз отпусна ръцете си на гърба й, като от време на време започвах да ги движа нежно от врата й чак до кръста като правех малки кръгчета. Момента беше толкова перфектен и приказен...Бутнах леко брадичката й, така, че да ме погледне и устните й да се открият. Усмихнах се и бавно приближих главата си към нейната. Показалеца на дясната ми ръка мина по челюстта й, а след това хвана леко лицето на Джесика.
- Обичам те...
Целунах я нежно, но след това, прерасна в малко по-чувствена и страсттна целувка. Не знам колко време бяхме така, преплели телата си и сгушени един в друг, но по едно време чух потропване на вратата.
- Съжелявам, но госпожица Уд, трябва да си почива, както и вие.
Беше лекаря и в едната си ръка държеше два болнични картона.
- Не може ли да остане при мен...леглото е достатъчно голямо.-казах аз с надежда в гласа.
Мъжа се засмя, поклати глава и каза усмихнато.
- Добре, но трябва да си почивате и двамата затова не прикалявайте. Николас ти ще бъдеш изписан утре сутрин, а ти Джесика...мисля, че трябва да останеш малко малко по-дълго. Искам да сме напълно сигурни, че операцията е била успешна.
Излезна от стаята и затвори вратата след себе си. Върнах погледа си на Джес и отново я целунах. Боже...колко много я обичах...Дори и не бях предполагал, че ще намеря толкова удивително момиче като нея. какво стана с мен и как така изведнъж се промених?! Какво се случи с онзи Ник, на който не му пукаше кой е до него и кой не...
- Как се чувстваш?-Отделих устни от нейните и я попитах аз.

-Да, добре съм.Спокойно.Но..май трябва да послушаме доктора, а?-попитах неуверено аз.не исках да си тръгвам, но ако това беше най-добре и за двамата бих го направила.Ха, сякаш правех голяма жертва в сравнение с това което направи той.
измъкнах се бавно от леглото и тръгнах към вратата исках да се махна преди да остана тук завинаги...Тъкмо се довлякох до вратата и чух гласа на Ник, май нямаше против да стоя при него.Обърнах се и му се усмихнах.изгарях от желание да остана и направих плаха крачка към него.
-Е..може би ще остана още малко.-засмях се леко и отново тръгнах към него но след няколко крачки се спрях.
-или искаш да останеш сам?-попитах накрая аз защото може би искаше да си подреди мислите.

Джес тръгна към врата и аз й казах, че идеята с оставането при мен не е толкова лоша идея.
- Е...може би ще остана още малко...Или искаш да останеш сам?
- Не, не искам да съм сам....искам теб.
Изправих се в седнало положение, а след това се усмихнах, хванах Джес за ръката и я дръпнах леко към мен. Разбира се, че не исках да оставам сам, щях да започна да мисля какво трябва да правя с Пол. Все пак му бях задължен с три състезания. Махнах мислите за него, от главата си и хванах лицето й с двете си ръце. Предърпах го към моето и впих устни в нейните.

Целунахме се и аз отново се намерих в прегръдките му.Повдигнах бавно нощницата и и потърсих с ръка, плъзната по тялото си белега оставен от операцията.намерих ги и да си призная не ми допадна много.беше голям или поне така изглеждаше под бинта.Как щях да работя сега?!По дяволите, говорех като някоя курва!Все едно, отново се сгуших в Ник и затворих очи.Унесох се бавно и потънах в сън.

Прегърнах Джесика и след минутка тя беше унесла в съня си. За няколко минутки се загледах в спокойното й лице, но не след дълго и аз самия се предадохна съня.
***
Събудих се, но Джесика не беше до мен..."сигурно се е върнала в стаята си"-помислих си аз и станах внимателно от леглото. Взех дрехите си, прилижно подредени на стола до мен и бързо се преоблякох. Излезнах от стаята си когато се сетих за Рони. Ох глупак такъв...как може да не се сетиш за нея?!? Потърсих я, но сестрата ми каза, че си е тръгнала, когато съм влезнал в операционната. Изкарах мобилния си телефон от джоба на дънките си и набрах бързо номера й.
- Хей...ъм..всичко е наред и двамата с Джесика сме добре...Какво ще кажеш по-късно да се видим?
Разбрахме се по-късно да излезнем и вече по-спокоен, тръгнах към стаята на Джесика. Когато влезнах вътре, видях, че се бе преоблякла и седеше на леглото.
- Ако смея да попитам...защо не си в леглото?!
Усмихнах се иронично и седнах до нея, на леглото, като зачаках отговора й.

Ухилих се и станах енергично от леглото.
-нали няма да стоим тук?Тръгваме си...нали?-погледнах го с усмивка до ушите и се приближих.Нямаше да стоя тук докато той си ходи вкъщи.Не харесвах болниците,така че нямаше да остана повече тук.
-Не ми се стои повече тук.Ще продължа с възстановяването вкъщи.-усмихнах се невинно и седнах в скута му.Устните ми намериха неговите, като се надявах да не протестира.Нямаше да кисна тук, всичко наоколо ме потискаше.

Мислих си да започна да протестирам и да изнеса тирада от сорта на "Трябва да си почиваш в болницата", целувката й след това ме накара да размисля. Отделих усните си от нейните и ръката ми се плъзна от кръста й. Поведох я и след не много дълъг разговор лекуващия й лекар, излезнахме от болницата. Мамка му колата ми сигурно е смачкана след катастрофата. Извадих телефона си и звъннах в банката. Разбрах се да отпуснат пари на магазина от който съм я взел и ми казаха, че след 2 дни новото копие ще е при мен. Хванах такси и помогнах на Джес да влезне, аз останах отвън и когато затворих вратата след нея, тя ме погледна леко объркано.
- Мисля, да те оставя...на спокойствие...за малко.

Той май искаше да ме остави сама за да си почина или...?Все едно, не исках да го пускам, поне не сега.
-защо не...ами..изпрати ме поне до нас, а?-попитах неуверено аз, но забелязах че гледаше някой на другата улица.Обърнах се и видях Пол.Стоеше до някаква кола и се усмихваше като погледа му говореше че иска да отидем при него.
-изчакайте момент.-казах на шофьора и излезнах от колата.Ник се приближи към мен и успях да го придърпам към тялото си докато се приближавахме към Пол.Усмивката му стана още по-голяма и накрая вече бе дори прекалено голяма.
-Явно операцията е минала успешно, а?-започна той, но май не го каза от учтивост а по-скоро за да подразни Ник.

Зарадвах се, че иска да отида с нея, но в този момент целия настръхнах и видях Пол. Беше в колата си и се усмихваше през спуснатия си прозорец. Не можеше ли да се хвърли от някъде и да спре ми пречинява неприятности.
- Явно операцията е минала успешно, а?
Каза той, когато се приближихме към него, а усмивката не слизаше от лицето.
- Да...имахме късмет или по-точно аз.-засмях се иронично, а с поглед го убивах.
- Хм...късмет, а? Не знам дали ще ти трябва и не ме интерасува, но след няколко дни имаш състезание, което трябва да спечелиш. Новата ти кола в момента се приготвя, а това е противника ти.
Когато спомена състезанията, цялото ми тяло се стегна и пулсът ускори. Подаде ми лист хартия, а на него бяха колата и възможностите й, които бяха известни и самия и шофьор. Бях се загледал в цялата операция когато чух, че Пол говори на Джесика.
- Как е моето "сладкишче"?
Забелязах, че нарочно натърти на "моето" и погледа ми отново се срелна към него. Знаех, че вече знае името й, но защо не го използваше....

Не ми допадаше особено идеята за състезанието което Ник щеше да води, но не исках да го правя на голям проблем.Ако наистина е сигурен, че ще се справи, аз бях напълно с него и дори отново бих се качила в колата.Хах, ако нещо станеше този пък нямаше повече бъбреци!?
-Как е моето сладкишче?-попита Пол и усмивката му отново лъсна на лицето му.Аз направих безразлична гримаса, все едно не ме интересуваше и погледнах към Ник.Той стрелна Пол с поглед, но после май реши че мога да се справя сама и отново се загледа в листата в ръцете си.
-Сладкишчето не е твое и може би вече не е толкова добре.Все пак имаше "честта" да те види.-от тона ми ясно личеше че използвах сърказъм за точно определената дума "чест" и той я разбра, но все пак започна да се хили.Може би и точно заради това...
-Ник, искам да дойда с теб на състезанието.-казах аз и погледа ми потърси неговия.Не исках да го оставям сам или по-точно не исках да го оставям с Пол.
-Ако не искаш да се кача при теб, просто ще гледам от далече, но...искам да съм с теб.
Продължих аз и ръцете ми се плъзнаха по тялото му.Не исках да ме разубеждава и когато почти бях сигурна, че бях успяла, чух смеха на Пол.
-Май сладкишчето не си е научило урока.-изкиска се отново и продължи-Ако Ник не те иска в колата ми винаги ще има място за теб.-усмихна се гнусно и отново бе обстрелян с няколко не удобрителни погледа, къде от Ни, къде от мен.Да си призная, не беше толкова зле, но все пак не ми беше приятен.Може би ако не бе станало всичко това между мен и Ник, сега дори щеше да ми харесва държанието му, но май съм се променила...или не чак толкова...

Прегледах няколко пъти капацитетите на колата на противника ми и последните му състезания. Хм...ако се състезавах както преди, без проблем можех да спечеля, но въпроса бе, дали сега мога да направя нещо по въпроса. Чух какво каза Джес и се обърнах към нея.
- Виж...ако не искаш да идваш, няма проблем, ще те разбера. Но ако дойдеш няма да си около мен. Искам те някъде...на безопасно място.-обесних й с лека усмивка, но когато чух следващите думи на Пол, за секунда, по цялото ми тало се разтече гняв...
- Хм...Безопасно място...какво ще кажеш за моето легло...
Погледа му се спря на моя за момент, усмихна ми се арогантно, но след това щом погледна към Джесика, тази негова усмивка се превърна в мазна маска. Познавах тази гримаса, толкова самоуверен...той найстина се опитваше да е съблазни и нервите ми започнаха да се опъват...

Не успях да сдържа усмивката си породена от шегата му, но пък затова я махнах само след момент.не исках да показвам никакви намерения, камо ли такива каквито дори не бях сигурна че имах.
-Не мисля че ми трябва безопасно място, Ник.-казах накрая аз като се обърнах към Ник и дори не погледнах Пол.знаех, че пак щях да започна с игричките, просто бяха по-силни от мен.Зърнах физиономията му с периферното си зрение и забелязах как погледа му се бе впил в този на Ник.Ако не познавах Ник, бих казала, че всеки момент ще си скочат.
-И няма как да не дойда.Не може да пропусна победата ти.-ухилих се доволно, исках да му вдъхна увереност и може би номера ми се получаваше, но не бях сигурна на 100 процента.
-Хайде да отидем някъде да ядем.Гладна съм.-казах накрая аз и ръката ми зашари по гърба му, като погледнах бегло към Пол.

- Да ви закарам?
- Не, Пол. Като знам какво си правил в тази кола, не мисля че искам дори да се докосвам до нея.
Засмях се иронично и се обърнах към болницата, където ни чакаше таксито. Погледнах към Джес, а нейния поглед бе втренчен в този на Пол. По дяволите...аз ли си въбразявах или имаше нещо между тях?! Хм...дали ревнувах?! Това ли беше да обичаш, и когато има опасност за връзката между теб и този избран от теб човек, ти да полудяваш от ревност...
- Идваш ли? Или мислиш да се повозиш на колата му?
Повдигнах вежди и я погледнах в очакване...
- Да, виж колко хубава идея...Хайде ела с мен и остави скучния Николас. Обещавам ти, че няма да скучаеш с мен...
Предизвикателна усмивка се разля по лицето му и й намигна. След това слезна от колата и потегна ръка към Джесика. Мамка му, исках да му откъсна рошавата глава, но нямаше нали?! Разбира се, че няма. Можех да се контролирам поне малко. Джес погледна към мен и аз й се усмихнах леко, просто не трябваше да се издавам какво всъщност си мисля...дано да се справях добре...

Ама те сериозно ли?!Какво си мислят тези двамата?Единият открито ми предлага да спя с него, а Ник не казва нищо по въпроса!изобщо ли не го интересува?!Ама никак?!Мамка му, защо ли не пратя и двамата на майната им и да си гледам своята работа?май така щеше да е най-добре, но все пак държанието и на двамата ме дразнеше толкова, че да искам да го променят.Нямаше да се държат така с мен!Ще видят и двамата...особено Ник!как може да не му пука за мен?След всичко това все пак не му пука?!Или още по-зле не иска да ми покаже ли?Определено няма да продължи така!
-Майната ви!Оправяйте се!Аз отивам да ям.-казах накрая безизразно аз и тръгнах към таксито.я виж, не направих нищо,...а толкова се бях надъхала.И сега какво?щеше да ги зарежаш и двамата?и Ник?Какво Ник?И Ник и Пол са задници, но там е работата че по единия задник ми текат лигите и дори не искам да спират.Мамка му, защо се държа така, не бях ли минала тази фаза?Не се ли държех като дете?Все ми беше как се държах, исках към мен да се държат подобаващо.
тъкмо докоснах дръжката на колата и понечих да отворя вратата и нечия ръка ме спря.Сега дори не знаех чия е.По дяволите, какво ми ставаше?

Мамка му! На къде тръгна сега?! Какво по дяволите бях направил?! Какво, трябваше да изкарам Пол от колата му и да го набия ли?!
- Играеш много опаса игра. Не си мисли, че ще те търпя още дълго. Казал съм го и преди и ще го повторя..."Сладкишчето" не е играчка и ще си имаш проблеми ако продължаваш така.
Изсъсках на Пол когато Джес се махна от нас, тръгнах към нея за да я спра и чух гласа му, зад мен.
- Николас...не ме карай да ти доказвам, че ще я накарам да бъде моя.
Не се обърнах повече, защото наистина щях да му се нахвърля, независимо от операцията и шевовете, бях събрал толкова много в последните дни и Пол беше перфектната боксова круша върху, която можех да "потренира", но се въздържах. С няколко забързани крачки, стигнах до Джесика, затиснах вратата на таксито преди да да се опита да я отвори и леко я завъртях към мен. Усмихнах се извинително, направих една крачка към нея така, че телата ни бяха прелипени едно до друго и започнах да говоря с мек тон.
- Хей, недей така. Казах ти, че ще си играе, просто се опитвам да не му обръщам внимание...-"заразлика от теб"-довърших на ум и продължих.- Аз...искам да ъм...виж не искам да те притискам, за да не те изгубя. И...ъх..сложно е...защото искам да си само моя Джес, само моя, но не мога да ти го кажа. Знам, че в момента никой от нас двамата не е наясно какви сме и...не искам да те стресна с чувствата си и да те загубя...
Когато свърших да говоря Пол изхвърча с колата и се загуби от хоризонта. Само за миг от сеундата погледнах към него, а когато нарочно се забави пред нас и форсира колата си, не го погледнах. Очите ми бяха приковани в тези на Джес и я гледаха в очакване. Боже...дали изобщо трябваше да й казвам това, ами ако на се отдалечи от мен точно заради тези неща които наговорих сега?!

… уоу, нямах думи.Май грешах за него...или пък не чак толкова.ръцете ми се увиха бавно около врата му и го целунах нежно.усмихнах се като се отдръпвах и очте ми отново се вгледаха в погледа му.изпитвах огромно желание да повторя казаното от него на свой ред, но се въздържах.по дяволите защо го направих?!исках да разбере само от изражението ми, без да се налага да казвам нищо, но уви това не стана.май не разбра какво исках да му кажа, но не смятах да позволя на думите да излизат в такъв контекст.
очите ми се стрелнаха за момент по колата на Пол, която профуча до нас.видях как Ник ме изгледа когато разбра какво привлече вниманието ми.
-Ник, аз...знаеш, че изпитвам същото...просто ми е много трудно да го покажа.Знаеш, че...ами...знаеш каква съм и просто тези работи ми идват в повече.съжалявам ако съм направила нещо с което да покажа че бих те отблъснала заради чувствата ти.-казах накрая аз и дори сама не повярвах какво излезе току що от устата ми.
-обичам те Ник, не го забравяй.-привърших аз и устните ми потново намериха неговите.отдръпнаха се създавайки виновна усмивка, която се надявах да "изкупи греха ми".

- Не си направила нищо грешно спокойно.
Усмихнах се леко и се опитах да прикрия това, че забелязах как го погледна и какво видях в очите й. Нямаше за какво да се притеснявам нали?! Избутах тези мисли в някое отдалечено кътче в мозъка си и отново целунах Джесика. Устните ми се впиха жадно в нейните, ръцете плъзнаха по гърба и я предърпаха по-близо до мен. След минутка целувката приключи и двамата влезнахме в таксито. Казах му името на ресторанта в който мислих да отидем и прехвърлих дясната ръка през кръста й.